"Нека си останем приятели" Нима?

След раздялата: "Хайде да си останем приятели". От всички предложения, които зарязаната половинка би желала да чуе и получи това е най-безумното. И друг път съм писала по тази тема, и преди съм чувала същото предложение, и всеки път съм се чудила като как би могло да се осъществи въпросното "приятелство". Да, знам, че за този, който се отрича от половинката си вероятно предложението е искрено. Т.е. донякъде. Опит за безболезнено за измъкване от конфузната ситуация и показ на частична загриженост: "Ето аз не ти отнемам всичко, давам ти каквото мога." И? Кому е нужно това? На зарязващият за да успокои гузната си съвест или на зарязания, който има нужда от всичко друго, но не и от това? Човекът, когото си обичал повече от себе си да ти бъде само приятел? Ха, че ти си имаш приятели за на чашка и сладки приказки повече от достатъчно. Нещо повече, имаш си приятели, за които знаеш и си сигурен, че на тях може да се разчита! С какво твоят бивш любим е показал и доказал, че може да ти бъде приятел? С грозното предателство? С незаинтересоваността си към наранените ти чувства? Сигурна си, че на него може да се разчита? Друг път!  Нищо не е доказал! Той си е отишъл, оставил те е кучетата да те ядат, предал те е, наранил те е, обидил те е. Още повече, ако колкото и да се опитваш не можеш да разбереш причината, поради която той го е направил. За мен най-важната и основа причина да отрежеш някого е, че не го обичаш. Но когато ти бъде обяснено, че вече сме твърде стари и изхабени за любов, започваш да търсиш друга причина. Влюбил се е в друга (човешко е, разбираемо е, случва се)?Не. Изневерявала съм? Не. Отказвала съм да споделя хляба и леглото си с него? Не. Насилие? Не. Безпричинни скандали и заяждане? Не. Прекомерна употреба на алкохол или дрога? Абсурд, не и не. Отговорът - причина: крайна емоционалност от моя страна. Аз не можах да си го преведа, ако някой успее моля да сподели. В действителност донякъде си го превеждам като: "Пречиш ми, досаждаш ми, нарушаваш ми спокойствието,  не те обичам!" Чудесно! И защо ти отне толкова дълго време, за да го разбереш? А ако си го знаел от началото защо изобщо се захвана с мен? Защо не помисли, че си играеш с чувствата ми? Не те интересува нали, ти си поигра, употреби ме и ме захвърли. И естествено с това заслужи да си в кръга на най-близките ми приятели. Да, ама не! Аз имам приятели. Истински приятели, за които знам, че и посред нощ да им звънна и да изрева, че имам нужда от тях ще дотичат. Да ти звънна на теб? Е да, след два-три дни предполагам че ще върнеш обаждането. В крайна сметка си толкова зает с обществено полезна дейност, че как аз мога да очаквам да ми обърнеш внимание, когато ми е необходимо?Та ти не го правеше, дори когато бяхме заедно. "Нека си останем приятели."  Няма такова нещо, като приятелство между бивши гаджета. Не господине!

Разбито сърце и Folk Metal

Разбито сърце казвате а? Този термин и това състояние най-често го виждам и чета при жените. Случайно да сте виждали мъж да се тръшка и да пише статии и състояния по повод разбитото си сърце? Не сте нали? Няма и да видите. Предполагам, че това се дължи на далеч по-голямото мъжко его. То не им позволява да страдат за жена и от разбито сърце. Зарязала го някоя, ами много и здраве. Следващата. И знаете ли? Прави са. Да страдаш по човек, който те е изоставил е липса на самоуважение. Жените сме си патки и аз не изключвам себе си от ятото. Та ето сега нека разгледаме подробно причините защо не трябва да страдаме от разбито сърце. Зарязал ни е любимия. И ние какво правим? Ревем по цели нощи, не слушаме музиката, която сме слушали заедно , не смеем да минем по улиците, по които сме минавали с него, не ходим на местата на които сме били заедно, пъшкаме и въздишаме и седим на пост с пушката на скайпа или до телефона да го чакаме да размисли. Патки загубени! Аз рева, ти ревеш. А той? Боли ли го и него за теб, реве ли и той? Боли го него хммммм окончанието на гръбначния му стълб (за да не се изразя по-нецензурно). Реве ли и той за тебе? Я пак? Ако ревеше нямаше да си тръгне, щеше да седи до тебе. Ревял казваш? Е тогава моите извинения, той явно не те е зарязвал, не може да става дума за никакви разбити сърца, разделили сте се заради някакви недоразумения и вместо да си ревете по отделно поговорете и си изгладете отношенията. Но! Ако той не реве за теб, а си развява някъде дънцето на дънките ти за какво ревеш? За да може като се погледнеш в огледалото сутрин вместо да видиш красивата жена, която в същност си да съзреш жалка купчинка човешки останки с подути и зачервени от плач очи, и глава, в която кънти от болка. Е струва ли си? Мазохистка ли си що ли? Я сега да видим, какво толкова ти е дал той. С какво ти е пълнил душата? Не говоря за физическите удоволствия, тях всеки може да ти ги даде. Отменял ли е някога свои планове заради теб? Нарушавал ли е по някакъв начин спокойствието си, та на теб да ти е добре? Кога за последен ти е правил някаква дребна изненада? Кога е показал каквато и да било готовност да се откаже от някакъв свой дразнещ за теб навик? Наричал ли те е някога с някакво гальовно име? Не ми се вярва, отговорът да е "ДА" на който и да било от предходните въпроси. А ти вероятно можеш да отговориш с "ДА" на всичките. Ако отговорите за него бяха повечето "ДА" то въпросният ти безценен бивш любим щеше да е до теб. Ти и само ти си обичала, ти си се раздавала и накрая за благодарност са ти били шута. Давай момиче продължавай да страдаш! Аз отказвам да страдам повече. Отказвам да седя окачена на пирон в напразно очакване той да звънне, защото знам, че няма. И няма да обичам на инат, макар много да се възхищавам на блога и постовете на Ралица Димитрова. Не съм първа младост жена, дори вече и втора не съм. Нямам време за сълзи. И днес поглеждайки се в огледалото се порадвах на себе си колко ми е пораснала косата. Дълга до средата на гърба, чуплива и тъмно червена, подчертаваща зелените ми очи. Не съм млада жена, но съм себе си. Без подути от сълзи очи. Да, да и моето сърце и кърпено, кърпено, едва ли има и милиметърче здраво място горкото, но си е мое. И не си го давам. Не и на човекът, който го взе, без да знае какво да го прави. И понеже много го било обичало го захвърли. Човекът, който влага емоциите си в собствените си литературни творби. Но на мен незнайно защо муза не можа да стане. Бях спряла да пиша от години. Е признавам, че не той беше причината да не пиша, но не успя и да ми даде стимул да пиша. Не и с присъствието си. Но отивайки си ми припомни, че и аз мога. Ех, разбира се не като него, не съм чак такава интелектуалка, о Боже помози!  Но си спомням, че преди години в блог.бг бях доста четена. Същият този блог. бг, в който за първи път се сблъсках с разказите на виновника за разбитото ми сърце, проклет да е! Отказах се, заради хейтърите, които останалите блогъри наричаха тролове. Но тук мога да си пиша каквото си искам и да проливам тролска кръв на воля. Така че в крайна сметка мога само да му благодаря, че си отиде. Че освободи сърцето ми за друг, който ще го цени. Че в крайна сметка получих необходимият стимул да започна да пиша отново. И че без него мога да постигна много повече. Че вече не съм "недоволната форма на живот" както ме нарече един приятел наскоро. :) Да си жив и здрав Ники ще те поздравя песента най-отдолу, нищо че не обичаш Folk Metal. И безценния бивш не обичаше. И слава Богу. Защото мога да си го слушам на воля без да ми навява никакви спомени, напук на нахаканите ми писания до тук. Защото подсъзнанието обича да прави мръсни номера и когато се смятам, че вече всичко е утихнало и отминало да извади някой спомен от чекмеджетата. FolkMetal and Finntroll. Skål my friends!

P. S. Моля да не се бърка този разбивач на сърца с предишния от постът  от 2011 година. Не са едни и същи лица , но нямам как да попълня толкова години пропуски. :)

От страницата във фейсбук

Публикувай by Ако се влюбиш отново ще те убия.

За ползите и вредите от архива

Такава съм си аз, прибрана. Подредена. Съхранявам архиви не само на компа, оооо не! Ами ако нещо се случи с хард диска? Ценностите се съхраняват по всички флашки и карти памет в телефоните. Хак да ми е! Кой ме кара да съхранявам снимки на хора, които са най-важните за мен, но в момента? Защо никога и през ум не ми минава, че всичко е тленно, всичко е временно, хората идват, опустошават като тайфуни живота и сърцето ти, а после си отиват. За да попаднеш в ситуация като днешната. Отварям флашката за да копирам важен файл. И първото, което виждам е една усмивка. Една усмивка, която обикнах до болка преди година и половина. Една усмивка, която почерни живота ми. Усмивката, на човека, в когото се клех. Човекът, за когото смятах, че е едва ли не съвършен. Толкова интелигентен, толкова добър, толкова спокоен, умен, образован, талантлив. Мъжът мечта. О, не, не! Няма да се разплача. Не пак, стига, до кога? Обещах си. Обещах на всичките си приятели да не плача. Знам, че той не плаче за мен, дори не се и сеща за мен. Той си отиде. Отиде си и отнесе със себе си сърцето ми. И ми остави самотните студени нощи в замяна. Остави ми спомени. За какво са ми? От тях боли. Много боли! Да подхранвам с тях емоционалната си натура? Не ги искам. Гледам тази нежна чаровна усмивка. Гледам и не мога да проумея как му даде сърце да постъпи така. Не знам. Не искам да съдя. Най-малкото него. Всеки гледа от върха на собствената си камбанария. Това, че аз бих помислила дали да започна преди да съм сигурна, че имам какво да дам на някого, не означава, че и другите са длъжни да постъпват по същият начин. Не разбирам...И какво мислите, че направих с тази снимка? Да не мислите, че я изтрих. Цъ, нищо подобно, не и аз. Сърце не ми даде. Само я архивирах с подмолно име и я оставих да се мъдри във флашката ей така за всеки случай да я има. И да чака времето, в което ще я разархивирам и ще мога да я гледам без сърцето ми да се къса. Единствено съжалявам, че разумът няма функцията format. 

Ето готово! Изкарах блога от нафталиня.

След четири години още влюбена!

Толкова минаха, почти четири години, когато за първи път видях едно момче клекнало на една провинциална автогара. Моето момче, моето гадже. И каквито чувства изпитвах тогава виждайки го наживо за първи път, то още по- силни чувства изпитвам днес поглеждайки дори само малката снимчица сложена на скайпа му. Поглеждам изправеното там слабичко създание с дълга до раменете руса коса и ми прималява, подкосяват ми се краката, омеквам като топящ се сняг, а сърцето ми го обгърща сладостна болка. Защото е така, любовта е болка, а болката любов и да, о, да след четири години аз все още го обичам до болка. През какво ли не преминахме с теб злато мое, през скандали и раздели, сдобрявания и оцеляване в дългите безпарични зими и не знам до къде в крайна сметка ще я докараме, но знам едно: ОБИЧАМ ТЕ! След четири дълги години още те обичам лудо, както в първия ден. Още сърцето ми трепери кога ще чуя гласът ти и още са ми вперени нон стоп очите в скайпа, кога ще се появиш онлайн. Още нощем копнея да гушкам нежното ти тяло до изнемога. Обичам те златенце.

Мразя работното си място

Ммм, не, не го мразя, а просто го ненавиждам. Не, че мразя работата по принцип, напротив приемам работата като необходимо зло, но точно това работно място го мразя. Изключително гано нещо е човек да ходи на работа с нежелание и да мисли за предстоящите дълги и предълги работни дни с омерзение. И още по-дълги нощи с нощни смени. Не че и преди само при мисълта за нощна смяна не ми се доспиваше още в 20.00 часа (естествено, ако съм си в къщи или на бира сън няма да ме хване поне до 23.00 часа). Най-гадното от цялата история е, че точно сега е най-неподходящият момент за смяна на работа. Стагнацията и конкуренцията за едно работно място са убийствени.Само като погледна статистиката на посещенията на обявите за работа примерно в jobs.bg и ми призлява. Ако преди 3 години една обява за продавачка е била посетена от 300 до 500 души в настоящият момент за един работен ден само са посетени от над 3000. Уау, плашещо. Добре, но аз просто трябва да си намеря друга работа, защото инак рискувам да нанеса тежки телесни повреди или на шефа си или да прибягна до самобичуване за да не му ги нанеса. Как да се справя с положението? Е в крайна сметка, затова му е дадена на човек главата, за да мисли. Пращам си сивита ли пращам и никой дори не се обажда. То как ли и да се обади, когато сума ти млади момичета също пращат ли пращат (справки дори най-младата ми колежка, която е на 23, и понася работното ни място колкото и аз), а моя милост отдавна е прехвърлила средната възраст. Телевизия не гледам, новините ме депресират, но майка ми ми каза, че по телевизията казали как имало хора, които са безработни от 3-4 години и вече просто са се отказали да си търсят работа. Евала криза, стагнация, правителство и бате Бойко. Спомих си, за програмата "Аз мога", но е оказа, че съм закъсняла с подаването на документи за ваучър. Извод, ако искам курсове за преквалификация трябва да си ги платя. Ерго ще си платя за гяволъка. Обаче... обявите за козметички и маникюристки са посетени от 50-100 души. В крайна сметка ще мога и салон да си отворя. Бога ми писна ми да слугувам на сульо и пульо, който не стига, че смята, че най-добре би било, ако си плащам за да работя, но и се отнася с мен и колежките ми като най-нисшото социално съсловие. Естествено мисли си, че като има някаква сбутана фирма е хванал Дядо Господ за сещате се кое.

Спят ли спокойно измамниците?

Тези дни пак ми се увъртя измамница.
Изглежда моята приятелка е права, аз съм магнит за всички мошеници. Искам да си сменя работата, ненавиждам работното си място и обстановката в него. И пет минути не бих седяла повече, ако нямаш стагнация. Но...но! Обявите в джабс са посетени от 3000 души дневно, точно на мен ли да се обадят? Пускам си автобиографии, но без резултат. Явно или трябва да сменявам бранша или да придобия нова квалификация. Пуснах обява, че си търся работа като детегледачка или домашна помощница. Обажда се една жена първо от телефон с английски код, звънна и затвори. След малко звъни от телефон без информация.
Хм, много обичам такива обаждания. Представя се като дългогодишна служителка на датско семейство с постоянно жителство в Италия. В случая била оторизирана като посредник. Предлага ми работа в Италия като домашна помощница, с 1000 евро заплата.Били собственици на хотел, дизайнери и художници, въобще много готини хора. До тук звучи чудесно. Пита ме дали мога веднага да взема решение. "не мога."-отговарям аз. Казва ми да си помисля и като реша да и пиша на имейл. До тук на мен пак нищо не ми присветва. Започва да си диктува имейла -eli...и спря до тук. Поиска да и издиктувам моят имейл. Диктувам го аз. Не взех решение веднага, но на другият ден се реших да и пиша и да задам въпроси как ще процедираме в случай, че приема. Влизам си в имейла и какво да видя? Вместо имейл започващ с eli... дамата се представи като Елена, намирам имейл от onlinehelpjobs...com. Хм, хм, хм. Намирисва. Пиша аз писъмце. Питам кога мога да се запозная с нея и семейството и какво и дължа като комисионна за посредничеството. Отговор не получих. Получих само пак някакви обаждания от скрит номер, но никой не проговори.
Имам мили спомени от по-миналото лято, когато започнах работа при един такъв "посредник". Обикаляше провинцията и пускаше обави по тамошните вестници, че урежда работа в Испания за строители. Искаше от хората по 150 лв средно за "обработка" на документи. Лице за контакт бях само аз. Не издавахме нито фактури, нито касови бележки. Но съвсем бързо нямаше и една седмица клиенти се усъмниха. И му скроихме капан. На следващият ден, като отидох на работа намерих офиса опразнен до голи стени. Изписах пет кофи мастило в полицията. Дали го хванаха не знам. Толкова по въпроса за посредничеството. Наскоро и по Господари на ефира показваха някаква такава "посредничка". И какво им правят на тези мошеници? Нула, точка, нищо. Казват им само "И друг път така да не правиш." Питам се аз тия хора спят ли спокойно? Като знаят, че са откраднали парите на други, които и без това нямат? Що не идете да откраднете от някой който има бе изроди? Знам защо, защото ще получите куршум в главата. Така е по-лесно да крадеш от тези, които нямат и нямат как да ви отмъстят.