"Нека си останем приятели" Нима?

След раздялата: "Хайде да си останем приятели". От всички предложения, които зарязаната половинка би желала да чуе и получи това е най-безумното. И друг път съм писала по тази тема, и преди съм чувала същото предложение, и всеки път съм се чудила като как би могло да се осъществи въпросното "приятелство". Да, знам, че за този, който се отрича от половинката си вероятно предложението е искрено. Т.е. донякъде. Опит за безболезнено за измъкване от конфузната ситуация и показ на частична загриженост: "Ето аз не ти отнемам всичко, давам ти каквото мога." И? Кому е нужно това? На зарязващият за да успокои гузната си съвест или на зарязания, който има нужда от всичко друго, но не и от това? Човекът, когото си обичал повече от себе си да ти бъде само приятел? Ха, че ти си имаш приятели за на чашка и сладки приказки повече от достатъчно. Нещо повече, имаш си приятели, за които знаеш и си сигурен, че на тях може да се разчита! С какво твоят бивш любим е показал и доказал, че може да ти бъде приятел? С грозното предателство? С незаинтересоваността си към наранените ти чувства? Сигурна си, че на него може да се разчита? Друг път!  Нищо не е доказал! Той си е отишъл, оставил те е кучетата да те ядат, предал те е, наранил те е, обидил те е. Още повече, ако колкото и да се опитваш не можеш да разбереш причината, поради която той го е направил. За мен най-важната и основа причина да отрежеш някого е, че не го обичаш. Но когато ти бъде обяснено, че вече сме твърде стари и изхабени за любов, започваш да търсиш друга причина. Влюбил се е в друга (човешко е, разбираемо е, случва се)?Не. Изневерявала съм? Не. Отказвала съм да споделя хляба и леглото си с него? Не. Насилие? Не. Безпричинни скандали и заяждане? Не. Прекомерна употреба на алкохол или дрога? Абсурд, не и не. Отговорът - причина: крайна емоционалност от моя страна. Аз не можах да си го преведа, ако някой успее моля да сподели. В действителност донякъде си го превеждам като: "Пречиш ми, досаждаш ми, нарушаваш ми спокойствието,  не те обичам!" Чудесно! И защо ти отне толкова дълго време, за да го разбереш? А ако си го знаел от началото защо изобщо се захвана с мен? Защо не помисли, че си играеш с чувствата ми? Не те интересува нали, ти си поигра, употреби ме и ме захвърли. И естествено с това заслужи да си в кръга на най-близките ми приятели. Да, ама не! Аз имам приятели. Истински приятели, за които знам, че и посред нощ да им звънна и да изрева, че имам нужда от тях ще дотичат. Да ти звънна на теб? Е да, след два-три дни предполагам че ще върнеш обаждането. В крайна сметка си толкова зает с обществено полезна дейност, че как аз мога да очаквам да ми обърнеш внимание, когато ми е необходимо?Та ти не го правеше, дори когато бяхме заедно. "Нека си останем приятели."  Няма такова нещо, като приятелство между бивши гаджета. Не господине!




Разбито сърце и Folk Metal

Разбито сърце казвате а? Този термин и това състояние най-често го виждам и чета при жените. Случайно да сте виждали мъж да се тръшка и да пише статии и състояния по повод разбитото си сърце? Не сте нали? Няма и да видите. Предполагам, че това се дължи на далеч по-голямото мъжко его. То не им позволява да страдат за жена и от разбито сърце. Зарязала го някоя, ами много и здраве. Следващата. И знаете ли? Прави са. Да страдаш по човек, който те е изоставил е липса на самоуважение. Жените сме си патки и аз не изключвам себе си от ятото. Та ето сега нека разгледаме подробно причините защо не трябва да страдаме от разбито сърце. Зарязал ни е любимия. И ние какво правим? Ревем по цели нощи, не слушаме музиката, която сме слушали заедно , не смеем да минем по улиците, по които сме минавали с него, не ходим на местата на които сме били заедно, пъшкаме и въздишаме и седим на пост с пушката на скайпа или до телефона да го чакаме да размисли. Патки загубени! Аз рева, ти ревеш. А той? Боли ли го и него за теб, реве ли и той? Боли го него хммммм окончанието на гръбначния му стълб (за да не се изразя по-нецензурно). Реве ли и той за тебе? Я пак? Ако ревеше нямаше да си тръгне, щеше да седи до тебе. Ревял казваш? Е тогава моите извинения, той явно не те е зарязвал, не може да става дума за никакви разбити сърца, разделили сте се заради някакви недоразумения и вместо да си ревете по отделно поговорете и си изгладете отношенията. Но! Ако той не реве за теб, а си развява някъде дънцето на дънките ти за какво ревеш? За да може като се погледнеш в огледалото сутрин вместо да видиш красивата жена, която в същност си да съзреш жалка купчинка човешки останки с подути и зачервени от плач очи, и глава, в която кънти от болка. Е струва ли си? Мазохистка ли си що ли? Я сега да видим, какво толкова ти е дал той. С какво ти е пълнил душата? Не говоря за физическите удоволствия, тях всеки може да ти ги даде. Отменял ли е някога свои планове заради теб? Нарушавал ли е по някакъв начин спокойствието си, та на теб да ти е добре? Кога за последен ти е правил някаква дребна изненада? Кога е показал каквато и да било готовност да се откаже от някакъв свой дразнещ за теб навик? Наричал ли те е някога с някакво гальовно име? Не ми се вярва, отговорът да е "ДА" на който и да било от предходните въпроси. А ти вероятно можеш да отговориш с "ДА" на всичките. Ако отговорите за него бяха повечето "ДА" то въпросният ти безценен бивш любим щеше да е до теб. Ти и само ти си обичала, ти си се раздавала и накрая за благодарност са ти били шута. Давай момиче продължавай да страдаш! Аз отказвам да страдам повече. Отказвам да седя окачена на пирон в напразно очакване той да звънне, защото знам, че няма. И няма да обичам на инат, макар много да се възхищавам на блога и постовете на Ралица Димитрова. Не съм първа младост жена, дори вече и втора не съм. Нямам време за сълзи. И днес поглеждайки се в огледалото се порадвах на себе си колко ми е пораснала косата. Дълга до средата на гърба, чуплива и тъмно червена, подчертаваща зелените ми очи. Не съм млада жена, но съм себе си. Без подути от сълзи очи. Да, да и моето сърце и кърпено, кърпено, едва ли има и милиметърче здраво място горкото, но си е мое. И не си го давам. Не и на човекът, който го взе, без да знае какво да го прави. И понеже много го било обичало го захвърли. Човекът, който влага емоциите си в собствените си литературни творби. Но на мен незнайно защо муза не можа да стане. Бях спряла да пиша от години. Е признавам, че не той беше причината да не пиша, но не успя и да ми даде стимул да пиша. Не и с присъствието си. Но отивайки си ми припомни, че и аз мога. Ех, разбира се не като него, не съм чак такава интелектуалка, о Боже помози!  Но си спомням, че преди години в блог.бг бях доста четена. Същият този блог. бг, в който за първи път се сблъсках с разказите на виновника за разбитото ми сърце, проклет да е! Отказах се, заради хейтърите, които останалите блогъри наричаха тролове. Но тук мога да си пиша каквото си искам и да проливам тролска кръв на воля. Така че в крайна сметка мога само да му благодаря, че си отиде. Че освободи сърцето ми за друг, който ще го цени. Че в крайна сметка получих необходимият стимул да започна да пиша отново. И че без него мога да постигна много повече. Че вече не съм "недоволната форма на живот" както ме нарече един приятел наскоро. :) Да си жив и здрав Ники ще те поздравя песента най-отдолу, нищо че не обичаш Folk Metal. И безценния бивш не обичаше. И слава Богу. Защото мога да си го слушам на воля без да ми навява никакви спомени, напук на нахаканите ми писания до тук. Защото подсъзнанието обича да прави мръсни номера и когато се смятам, че вече всичко е утихнало и отминало да извади някой спомен от чекмеджетата. FolkMetal and Finntroll. Skål my friends!
P. S. Моля да не се бърка този разбивач на сърца с предишния от постът  от 2011 година. Не са едни и същи лица , но нямам как да попълня толкова години пропуски. :)

От страницата във фейсбук

За ползите и вредите от архива

Такава съм си аз, прибрана. Подредена. Съхранявам архиви не само на компа, оооо не! Ами ако нещо се случи с хард диска? Ценностите се съхраняват по всички флашки и карти памет в телефоните. Хак да ми е! Кой ме кара да съхранявам снимки на хора, които са най-важните за мен, но в момента? Защо никога и през ум не ми минава, че всичко е тленно, всичко е временно, хората идват, опустошават като тайфуни живота и сърцето ти, а после си отиват. За да попаднеш в ситуация като днешната. Отварям флашката за да копирам важен файл. И първото, което виждам е една усмивка. Една усмивка, която обикнах до болка преди година и половина. Една усмивка, която почерни живота ми. Усмивката, на човека, в когото се клех. Човекът, за когото смятах, че е едва ли не съвършен. Толкова интелигентен, толкова добър, толкова спокоен, умен, образован, талантлив. Мъжът мечта. О, не, не! Няма да се разплача. Не пак, стига, до кога? Обещах си. Обещах на всичките си приятели да не плача. Знам, че той не плаче за мен, дори не се и сеща за мен. Той си отиде. Отиде си и отнесе със себе си сърцето ми. И ми остави самотните студени нощи в замяна. Остави ми спомени. За какво са ми? От тях боли. Много боли! Да подхранвам с тях емоционалната си натура? Не ги искам. Гледам тази нежна чаровна усмивка. Гледам и не мога да проумея как му даде сърце да постъпи така. Не знам. Не искам да съдя. Най-малкото него. Всеки гледа от върха на собствената си камбанария. Това, че аз бих помислила дали да започна преди да съм сигурна, че имам какво да дам на някого, не означава, че и другите са длъжни да постъпват по същият начин. Не разбирам...И какво мислите, че направих с тази снимка? Да не мислите, че я изтрих. Цъ, нищо подобно, не и аз. Сърце не ми даде. Само я архивирах с подмолно име и я оставих да се мъдри във флашката ей така за всеки случай да я има. И да чака времето, в което ще я разархивирам и ще мога да я гледам без сърцето ми да се къса. Единствено съжалявам, че разумът няма функцията format. 

Ето готово! Изкарах блога от нафталиня.