Разбито сърце и Folk Metal

Разбито сърце казвате а? Този термин и това състояние най-често го виждам и чета при жените. Случайно да сте виждали мъж да се тръшка и да пише статии и състояния по повод разбитото си сърце? Не сте нали? Няма и да видите. Предполагам, че това се дължи на далеч по-голямото мъжко его. То не им позволява да страдат за жена и от разбито сърце. Зарязала го някоя, ами много и здраве. Следващата. И знаете ли? Прави са. Да страдаш по човек, който те е изоставил е липса на самоуважение. Жените сме си патки и аз не изключвам себе си от ятото. Та ето сега нека разгледаме подробно причините защо не трябва да страдаме от разбито сърце. Зарязал ни е любимия. И ние какво правим? Ревем по цели нощи, не слушаме музиката, която сме слушали заедно , не смеем да минем по улиците, по които сме минавали с него, не ходим на местата на които сме били заедно, пъшкаме и въздишаме и седим на пост с пушката на скайпа или до телефона да го чакаме да размисли. Патки загубени! Аз рева, ти ревеш. А той? Боли ли го и него за теб, реве ли и той? Боли го него хммммм окончанието на гръбначния му стълб (за да не се изразя по-нецензурно). Реве ли и той за тебе? Я пак? Ако ревеше нямаше да си тръгне, щеше да седи до тебе. Ревял казваш? Е тогава моите извинения, той явно не те е зарязвал, не може да става дума за никакви разбити сърца, разделили сте се заради някакви недоразумения и вместо да си ревете по отделно поговорете и си изгладете отношенията. Но! Ако той не реве за теб, а си развява някъде дънцето на дънките ти за какво ревеш? За да може като се погледнеш в огледалото сутрин вместо да видиш красивата жена, която в същност си да съзреш жалка купчинка човешки останки с подути и зачервени от плач очи, и глава, в която кънти от болка. Е струва ли си? Мазохистка ли си що ли? Я сега да видим, какво толкова ти е дал той. С какво ти е пълнил душата? Не говоря за физическите удоволствия, тях всеки може да ти ги даде. Отменял ли е някога свои планове заради теб? Нарушавал ли е по някакъв начин спокойствието си, та на теб да ти е добре? Кога за последен ти е правил някаква дребна изненада? Кога е показал каквато и да било готовност да се откаже от някакъв свой дразнещ за теб навик? Наричал ли те е някога с някакво гальовно име? Не ми се вярва, отговорът да е "ДА" на който и да било от предходните въпроси. А ти вероятно можеш да отговориш с "ДА" на всичките. Ако отговорите за него бяха повечето "ДА" то въпросният ти безценен бивш любим щеше да е до теб. Ти и само ти си обичала, ти си се раздавала и накрая за благодарност са ти били шута. Давай момиче продължавай да страдаш! Аз отказвам да страдам повече. Отказвам да седя окачена на пирон в напразно очакване той да звънне, защото знам, че няма. И няма да обичам на инат, макар много да се възхищавам на блога и постовете на Ралица Димитрова. Не съм първа младост жена, дори вече и втора не съм. Нямам време за сълзи. И днес поглеждайки се в огледалото се порадвах на себе си колко ми е пораснала косата. Дълга до средата на гърба, чуплива и тъмно червена, подчертаваща зелените ми очи. Не съм млада жена, но съм себе си. Без подути от сълзи очи. Да, да и моето сърце и кърпено, кърпено, едва ли има и милиметърче здраво място горкото, но си е мое. И не си го давам. Не и на човекът, който го взе, без да знае какво да го прави. И понеже много го било обичало го захвърли. Човекът, който влага емоциите си в собствените си литературни творби. Но на мен незнайно защо муза не можа да стане. Бях спряла да пиша от години. Е признавам, че не той беше причината да не пиша, но не успя и да ми даде стимул да пиша. Не и с присъствието си. Но отивайки си ми припомни, че и аз мога. Ех, разбира се не като него, не съм чак такава интелектуалка, о Боже помози!  Но си спомням, че преди години в блог.бг бях доста четена. Същият този блог. бг, в който за първи път се сблъсках с разказите на виновника за разбитото ми сърце, проклет да е! Отказах се, заради хейтърите, които останалите блогъри наричаха тролове. Но тук мога да си пиша каквото си искам и да проливам тролска кръв на воля. Така че в крайна сметка мога само да му благодаря, че си отиде. Че освободи сърцето ми за друг, който ще го цени. Че в крайна сметка получих необходимият стимул да започна да пиша отново. И че без него мога да постигна много повече. Че вече не съм "недоволната форма на живот" както ме нарече един приятел наскоро. :) Да си жив и здрав Ники ще те поздравя песента най-отдолу, нищо че не обичаш Folk Metal. И безценния бивш не обичаше. И слава Богу. Защото мога да си го слушам на воля без да ми навява никакви спомени, напук на нахаканите ми писания до тук. Защото подсъзнанието обича да прави мръсни номера и когато се смятам, че вече всичко е утихнало и отминало да извади някой спомен от чекмеджетата. FolkMetal and Finntroll. Skål my friends!

P. S. Моля да не се бърка този разбивач на сърца с предишния от постът  от 2011 година. Не са едни и същи лица , но нямам как да попълня толкова години пропуски. :)